28.02.1947 - 04.09.1999

*** Оставяха бащите за наследство земя, пари, поне един адрес.  А ти какво ми даде, тате? Детството. За после ми остави гола чест.   Щастлив съм от това и се гордея. (Да се гордея винаги дано!) До твойто име мойто име грее без ярък блясък, но и без петно.   Сега за тази гола чест живея. И господ ми е тя, и ми е храм. Аз нищо друго нямам – само нея.  Аз нея на детето си ще дам.     РОДНО СЕЛО   Голямо Буково – бяло, бяло,  бяло под цвят изгрял. Тук люлка ме е люляла под круша, по сливак бял.   Срещам хора на твоя площад.  Плаха птичка в сърцето ми шава. Ала нямам сред тях познат. Нито някой от тях ме познава.   Със ръка на очи те към мене заничат. И се питат те: кой е, отгде е? А някой от тях ми е може би чичо. А някоя от тях ми е леля.   Как да кажа какъв съм, кой съм? На чии да похлопам врати? Те в лицето ми взират се косо, но не виждат познати черти.   Тук е втора гранична зона. Ах, изглеждам май пътник нечист! Моля, казвам, аз идвам законно. И показвам открития лист.
  ЖЕНИ   Вашите лица са рози бели. Вашите души – зари небесни… В този свят, разкалян от ботуши.
  *** Женица селска. Странджанка. Тя беше  видяла отдалече самолет. А влак не беше виждала. Тъжеше за своя син – във София студент.   Синът й в тежка сесия улисан или пък от небрежност, може би, до майка си писмо не бе написал, писмо, очаквано от двайсет дни.   И ето я във София. Несмела търси адреса, в улици безбройни скрит. Намери с много питане сина си. Синът й нея изведнъж откри.   А привечер си тръгна тя. Присегна,  ала от свян не го целуна, само довиждане му каза. Той пришепна след влака Димчовото: мамо, мамо…   *** Стълбите стават все по-хлъзгави, хлъзгави… Мамо, много те моля, внимавай по стълбите.   Ти не си вече млада. Върви като старите. На лед да не стъпваш по тротоарите.   Тази зима е толкова, толкова люта. Да ходиш с два чифта чорапи обута.   Да пресичаш внимателно опасните улици. Всички шофьори са бегълци от лудници!   Да затваряш по-здраво прозореца веещ. Няма грип да те хване, ако често се смееш.  
ЖЕНА С МАРТЕНИЦИ   Лелка спретната и мила срещнах в утринния кът, мартенички три пришила над повяхналата гръд. Не наконтена кокона, не изписана мома –  наша майчица – мадона –  за икона у дома!   Мъничка. Със ситна крачка. Във престилка изтъняла. Я перачка. Я готвачка в болницата на квартала. Кой за нея се е сетил в мартенското утро тук? Дъщеря ли? Син приветлив? Остарелият съпруг?   Възрастните, те едва ли, грижа за това си имат. Мартенички са й дали трите внучета любими. Нека да й носят радост, нека да й дават сила. Да усеща още сладост, че на някого е мила.   Цял живот е прала, шила, готвила и ляла пот, Но не е напразно минал скъпоценният живот. Ордени, медали, слава няма за труда си тя. С мартенички три минава – те й стигат на света.
    На тази,  която ме пренесе дотук през пожара на собствения ми живот.
***
  Живея и вървя  в живота си безшумно. Едно стъкло не счупих,  не казах лоша дума.   От болки спотаени, от плач несподелен под небеса червени припламвам всеки ден.   И първото момиче не знай все още, че  безумно го обичаше най-тихото момче.   Все ме тревожат мисли,  желания, съдба. Мен слънце ще ме плисне и аз ще изгоря.
    ЛЮБОВ   Решително, неутолимо –  излишно е да се теша –  отиде си неудържима,  като излитаща душа.   Сега се връщам. Мълчалив. Както от фронта инвалид. Със радост, че съм още жив. Със мъка, че не съм убит.
    НЕОСЪЩЕСТВЕНА СРЕЩА   Аз изпитвам върховна тревога, че не можах да те срещна. Имам думи, които не мога на друга жена да нашепна.   Заминавам си с нямата болка на безименното войниче,  поело за фронта с полка,  неизпратено от момиче.
    ОБИЧ   Ти сега си съпруга, съпруга… Ти си майка добра. В детското кошче гугука деветмесечната ти дъщеря.   А пък аз от безкрайни години в теб съм влюбен и как безпределно тази обич тежи ми и ме връща от твоя праг.   Сам живея сега. Като куче. Дъжд ме плиска. Покрива ме скреж. И треперя да не би да се случи тези стихове да прочетеш!     *** Обичахме се. Крадешком.  От чужди и от свои скришно. Сега си тръгваш. Имаш дом. Не те упреквам в нищо, в нищо.   Върви, любов! Върви, не стой. Целувката ни бе последна.   Постой, любов! Постой, постой още веднъж да те погледна.   Да те погледам с много скръб, както за сетен път се гледа покойник, на сърцето скъп, пред спускането на ковчега.  
*** Сега си друга ти. Сега си чужда. О, толкова е хладен твоя глас. И страшно е, и пусто, и ненужно,  че същият, все същият съм аз.
    ***  Нека забравим всички зимни и есенни думи. В нощите ледни и яростни някъде те са замръзнали. Грабнал ги зимният вятър и ни разчупил                         прозорците. …Дълго да се обичаме,  пролетно. Пукат корите на всички върби и е слънчев снегът по поляните. Гледай: реките са пълни и радостни,  пълни и радостни. И зелени.   - Кажи една дума.      - Хубаво. - Още една дума.      - Люляци. - Още една дума.      - Гълъби.   Нека забравим всички зимни и есенни думи.

  ДОБЪР ЧОВЕК   С един добър човек се запознах. Така красиво влезе във живота ми, че сякаш ме освободи от робство.
    ЛЮБОВ   Разцъфна сянката ми, като мина тя. И сгърчи се – като отмина.
    ДВА СЛЪНЧОГЛЕДА   Тези два слънчогледа в очите ти! Аз ли съм,  аз ли съм Слънцето?
    ДВАМА   Бяхме, бяхме огнено кълбо… Един човек с озвездени атоми. (Видях ги в твоите очи.  Видя ги в моите очи!) Сега сме двама.   ТИ И МОРЕТО шега   Само морето е  от тебе по-нежно, само морето е от тебе по-зло.
  ЧРЕЗ ТЕБ
Нямах сестра. Не ми се роди дъщеря. Но не съм ощетен: цялата нежност на тази земя наведнъж ми изсипа небето чрез теб!